Синдикат "Образование" към КТ "Подкрепа"

Възпитаваме в липса на възпитание!

ЗА ДЕЦАТА, РОДИТЕЛИТЕ И ИНСТИТУЦИИТЕ

„Живеем в трудни времена“ – това е вечният рефрен на различните поколения, на „бащи и деца“. Няма лесни и универсални отговори и решения. Животът се оказва тежка школа, в която всяка грешка, всяко залитане носи често непоправими последици за всички. 

Синдикат „Образование“ направи национално изследване относно ролята и авторитета на родителя в съвременните процеси и тенденции на възпитанието като основен елемент в съвременното образование. Каква е връзката с нарасналия обем на агресията и насилието в семейството с липсата на систематика във възпитателните методи? 

Навлизаме в 21 век, опитваме се да покорим Космоса, а не можем да решим основните човешки взаимоотношения, да открием начините как да се справим с дефицитите във възпитанието на собствените си деца. Либералният модел на днешния ден, наложен в политиката, икономиката, социалния живот и даже в семейството е на път да се сгромоляса с гръм и трясък. Във всички сфери вакуумът ще бъде запълнен с нещо друго, но какво ще правим с вакуума от разградените и объркани човешки взаимоотношения, с отворилата се пропаст във възпитанието и моралния статус на младото поколение? Време е проблемът с цялата си острота да бъде поставен на масата, да се впрегне енергията и волята на всички ни, за да излезем от задънената улица, пълна с въпроси, обвинения и безпомощност. 

В изследването се поставиха акценти на повишените нива на домашно насилие и брутално нарасналата либерализация на принципите в релацията между дете и родител и неимоверно спадналите нива на авторитет, респект и уважение на детето към родителя. 

Първият извод, който се налага, е, че налагането на „партньорски“ и „приятелски“ отношения между два „полярни“ обекта в релацията дете-родител, водят до изравняване на нивата на влияние, но също водят и до изпреварващо нарастване на влиянието на детето над родителя. В България тази тенденция изпреварва повечето европейски държави. 

Винаги е лесно да уцелиш голямата мишена. Винаги е по-лесно да откриеш проблемите и грешките в системите и институциите – те наистина са достатъчно големи, за да попаднат стрелите ни там. Дяволът, обаче, както знаем, е в детайлите. Всичко започва от клетката, а семейството е най-малката и градивна клетка на обществото. Редно е да насочим вниманието си там – в първопричината, в хранителната среда на проблемите. 

Не че това не е било проблем във всички времена, но голямата битка е била да се даде отпор на разрушителните сили, полагане на усилия за изграждане на здрави, морални устои, възпитаване в дълг и отговорност. Никога не е било лесно. Няма и да бъде, но ние не можем да се откажем от тази борба, не можем да вдигнем безпомощно ръце и да свиваме рамене в отговор на днешните предизвикателства. 

Друг важен извод от нашето изследване е пътят, по който се достига до краха на консерватизма в българския възпитателен модел. А в това отношение виждаме на първо място неглижиране и отричане на правила и задължения. Модерно е в младото съвременно семейство децата да имат статут на пълноправни и равноправни членове. Често гласът и волята им са определящи за традиционно вземани в миналото от родителите им решения – къде да почиват, какво да обядват, как да се забавляват, какво да слушат и кога да мълчат. Става правило да няма правила – за лягане, за участие в домашните задължения, за поемане и носене на отговорност при грешки и деяния, неприемливи с етиката и естетиката. Налице е отказ от активно възпитание в ценности – семейни, обществени, морални, човешки. Отсъствието на възпитание е също възпитание. То възпитава в неглижиране на задълженията, пренебрегване на другите, отлагане и отказ от решаване на проблемите, търсене на виновност винаги в другите, безкритичност към себе си. Възпитанието придобива нова визия: Възпитаваме в липса на възпитание! 

Логично, следващият обект, чийто авторитет спада прогресивно, е учителят, който в много случаи се явява жертва на задружните действия или бездействия на родителите и децата. В този случай учителят е последна пречка за осъществяване на тревожната тенденция към безпринципната социализация.

Създаването на личности е изключително трудна и отговорна задача, за да се остави на грижите само на семейството. Да, там се наливат основите, там се изграждат основните човешки ценности, там се поставят и първите правила и бариери, но в този процес ангажиментът е за всички, за целия социум. Безспорна е ролята на институциите, отговорни за създаването и изграждането на бъдещите граждани като личности, като порядъчни хора с ценностна система. И тук е мястото и ролята на образователните институции и персонално на работещите в тях – учители, възпитатели, педагогически съветници и др.

Не трябва да се подценява важният момент, че влизането в институция е с определена цел, подчинява се на строги правила и се залагат конкретни очаквания. Това е задължително особено за образователната система. Често това се сблъсква с отпор и агресивна реакция от децата и учениците, възпитавани в „свободен дух“, без изградени навици и без съобразяване с правила в своите семейства. Тогава училището се превръща в „мъчилище“, в място, отнемащо свободата и ограничаващо правата им. Последиците са видими за всички.

Особено тежък е сблъсъкът в пубертета на подрастващите, когато падат всички авторитети – и на родители, и на учители, и на възрастни въобще, когато тийнейджърите се борят срещу всичко и всеки, което противоречи на мненията и представите на приятелите и улицата. Този бунт, колкото каляващ и полезен, толкова и абсурден и деструктивен, ако не бъде разбран, овладян и канализиран от всички страни – родители, училище, обществени органи и организации, общество, води до трайна дългосрочна деформация на обществото ни във всички аспекти на живота.

В изследването се установява ефекта на бумеранга – възпитателните принципи, игнориращи авторитетите и прекаленият либерализъм в незряла възраст, удрят след време най-вече този, който е основно отговорен за възпитанието и социализацията на децата, т.е. – родителите. В динамиката на днешния ден се забелязва тревожната тенденция за рязко и драстично повишаване на домашното насилие над деца в България. Детето се превръща в обект на тежки физически и психологически интервенции като основно средство за въздействие и възпитание. Без регламентирани и утвърдени в семейството правила, без уважението на родителския авторитет, чрез бой и вербално насилие, е логична липсата на желания резултат за възпитание в ценности у детето. Ефектът често е обратен и води до агресиране в поведението на детето, в изблици на насилие срещу по-слабите в обкръжението му. Колкото по-дълго това продължава, толкова по-тежки са последиците за цялото общество.

Крайно време е да решим какво искаме и как да го постигнем. Нуждаем се от дългосрочна визия и стратегия и от ПРАВИЛА, от категорични и адекватни ДЕЙСТВИЯ, отговорна АНГАЖИРАНОСТ по хоризонтала и вертикала, безкомпромисност и безпристрастност в контрола, за да решим основната задача на нашето съществуване – възпитанието на бъдещото поколение, което ще изгражда утрешния ден.

Д-р Юлиян Петров