Синдикат "Образование" към КТ "Подкрепа"

Казус 1: Член 157 (1) ДФЕС (чл. 141 (1) ДЕО) установява принципа, че равен труд следва да се заплаща по един и същ начин. По смисъла на този чл. терминът „заплащане“ означава обичайната основа или минималната надница или заплата, или всяко друго възнаграждение, което работникът получава пряко или непряко от работодателя си във връзка със своята работа. Независимо от свободата на договаряне на трудово възнаграждение, работодателят не може да пренебрегва принципа за равно възнаграждение по чл. 243 КТ, възпроизведен и в нормата на чл. 14 ЗЗДискр., съгласно която работодателят осигурява равно възнаграждение за еднакъв или равностоен труд. Съгласно разпоредбата на чл. 14, ал. 3 ЗЗДискр., критериите за оценка на труда при определяне на трудовите възнаграждения и оценката на трудовото изпълнение са еднакви за всички работници и служители и се определят с колективните трудови договори или с вътрешните правила за работната заплата, или с нормативно установените условия и ред за атестиране на служителите в държавната администрация без оглед на признаците по чл. 4, ал. 1 ЗЗ Дискр.

Не е задължително при определението за еднакъв труд да е налице пълно съвпадение на извършваната дейност, умения и други характеристики, достатъчно е работниците да полагат сравним труд, не непременно идентичен, за да се приеме, че той съставлява еднакъв труд, за който им се дължи равно заплащане по смисъла на чл. 157 (1) ДФЕС.

Решение № 9 от 2.01.2013 г. по адм. д. № 9135/2012 г. на ВАС, VII о.

Член 157 (1) ДФЕС; чл. 141 (1) ДЕО; чл. 243 КТ; чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр.; чл. 14, ал. 1 и 3 ЗЗДискр.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Агенцията за социално подпомагане, представлявана от изпълнителния директор, срещу Решение № 2966 от 04.06.2012 г. по адм. д. № 896/2012 г. на Административен съд София-град (АССГ), с което е отхвърлена жалбата му срещу решение № 221/15.12.2011 г. на Комисията за защита от дискриминация. В касационната жалба се релевират оплаквания, които се квалифицират като такива за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3, АПК. Ответниците – Комисия за защита от дискриминация, М. С. Д. и Т. Ст. Ст., не взимат становище по основателността на касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е неоснователна.

Върховният административен съд, седмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна, имаща право и интерес от оспорването. Разгледана по същество е неоснователна.
С обжалваното решение, АССГ е отхвърлил жалбата на Агенцията за социално подпомагане, представлявана от изпълнителния директор, срещу Решение № 221/15.12.2011 г. на Комисията за защита от дискриминация, с което е установено, че Агенцията за социално подпомагане, като работодател не е изпълнил задълженията си, произтичащи от чл. 14, ал. 1 от Закона за защита от дискриминация (ЗЗДискр.) и е извършил дискриминация по отношение на М. С. Д. и Т. Ст. Ст., като на основание чл. 80, ал. 2 във връзка с чл. 80, ал. 1 ЗЗДискр. му е наложена „имуществена санкция“ в размер на 500 лв. Със същото решение на основание чл. 76, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр. с оглед преустановяване на нарушението и вредните му последици, на касатора е предписано в тридесетдневен срок да изравни занапред индивидуалното основно трудово възнаграждение на М. С. Д., заемаща длъжността „социален работник“, с това на останалите Ӝ колеги, заемащи същата длъжност. Решаващият съд е приел, че Агенцията за социално подпомагане като работодател не е изпълнил изискванията на чл. 243 от Кодекса на труда и чл. 14 ЗЗДискр. за осигуряване на равно възнаграждение за еднакъв труд, тъй като на двете служителки М. С. Д. и Т. Ст. Ст. е определено значително по-ниско по размер основно трудово възнаграждение, отколкото на всички останали служители, назначени на същата длъжност. Крайният извод на АССГ е, че решение № 221/15.12.2011 г. на Комисията за защита от дискриминация е издадено от компетентния административен орган, при спазване на административнопроизводствените правила и материалния закон, поради което не са налице основания за отмяната му.

Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно.
По делото няма спор за факти, поради което настоящият касационен състав възприема изцяло фактическата обстановка, приета за установена от първоинстанционния съд.
Член 157 (1) ДФЕС (стар 141 (1) ДЕО) установява принципа, че равен труд следва да се заплаща по един и същ начин. По смисъла на този чл. терминът „заплащане“ означава обичайната основа или минималната надница или заплата, или всяко друго възнаграждение, което работникът получава пряко или непряко от работодателя си във връзка със своята работа. От друга страна, независимо от свободата на договаряне на трудово възнаграждение, работодателят не може да пренебрегва принципа за равно възнаграждение по чл. 243 КТ, възпроизведен и в нормата на чл. 14 ЗЗДискр., съгласно която работодателят осигурява равно възнаграждение за еднакъв или равностоен труд. Най-сетне, съгласно разпоредбата на чл. 14, ал. 3 ЗЗДискр., критериите за оценка на труда при определяне на трудовите възнаграждения и оценката на трудовото изпълнение са еднакви за всички работници и служители и се определят с колективните трудови договори или с вътрешните правила за работната заплата, или с нормативно установените условия и ред за атестиране на служителите в държавната администрация без оглед на признаците по чл. 4, ал. 1 същия закон.
В конкретния случай служителките М. С. Д. и Т. Ст. Ст., заемащи длъжността „социален работник“ в отдел „Закрила на детето“, са изпълнявали същите по обем и сложност задължения, както и останалите служители. Справяли са се с възложената им работа много добре и в никакъв случай не по-лошо от останалите служители на същата длъжност. Основните трудови възнаграждения на всички останали служители на същата длъжност „социален работник“ при идентични показатели с тези на М. С. Д. и Т. Ст. Ст., обаче са значително по-високи – в размер 453 лв. (379 лв. за ответниците). Следователно решаващият съд правилно е приел, че работодателят Агенцията за социално подпомагане не е изпълнил изискванията на чл. 14 ЗЗДискр. за осигуряване на равно възнаграждение за еднакъв труд, тъй като на двете служителки е определено значително по-ниско по размер основно трудово възнаграждение, отколкото на всички останали служители, назначени на същата длъжност.
При оценката дали работниците изпълняват еднакъв труд или труд с еднаква стойност, решаващият съд е извършил съпоставителен анализ на фактите и е отчел всички фактори, вкл. характерът на работата, щатните разписания, атестационните оценки на служителите за съответния период, условията на труд и др., поради което правилно е приел, че тези работници могат да бъдат разгледани като намиращи се в съпоставимо положение. Не е задължително при определението за еднакъв труд да е налице пълно съвпадение на извършваната дейност, умения и други характеристики (СЕО, дело Wiener Gebietskrankenkasse, решение от 11.05.1999 г.), достатъчно е работниците да полагат сравним труд, не непременно идентичен, за да се приеме, че той съставлява еднакъв труд, за който им се дължи равно заплащане по смисъла на чл. 157 (1) ДФЕС.
Неоснователни са касационните доводи, че към всички служители е подходено съобразно нормативните изисквания и разработените вътрешноведомствени актове, като наред с това при растежа на основното възнаграждение е отчетен стажът на служителите и техните атестации. Трудовият стаж е от значение за формиране на нетния размер на трудовото възнаграждение и не следва да влияе на основното трудово възнаграждение. От друга страна, след проведеното атестиране на М. С. Д. и Т. Ст. Ст., работодателят Агенцията за социално подпомагане не е изпълнил задължението по чл. 8, ал. 1 от ПМС № 46/26.02.2009 г. и не е увеличил индивидуалните им работни заплати, съобразно получените атестационни оценки. В този смисъл, първоинстанционният съд правилно е приел, изхождайки от нормата на чл. 9 ЗЗДискр. (разпределяща тежестта на доказване в производството за защита от дискриминация), че Агенцията за социално подпомагане не е ангажирала доказателства, че определеното на М. С. Д. и Т. Ст. Ст. основно трудово възнаграждение е функция от собствения им принос в общата работа или зависи от определено професионално отношение в изпълнение на служебните им функции. Работодателят не е доказал, че е извършил индивидуална оценка на работата на работниците, от която да следва, че трудът им не е равен или равностоен, и съответно не им се полага възнаграждение.
Доводите в касационната жалба, че Агенцията за социално подпомагане е второстепенен разпоредител с бюджетни кредити към Министерство на труда и социалната политика и няма доходи от дейността си, са относими към предмета на правния спор.
По отношение на приложението на чл. 80, ал. 2 във връзка с чл. 80, ал. 1 ЗЗДискр. и чл. 76, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр., съдът приема, че АССГ не е допуснал нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Наказанието е определено в предвидения от чл. 80, ал. 2 във връзка с чл. 80, ал. 1 ЗЗДискр. размер (от 250 до 2500 лв.) и е индивидуализирано при общите правила по чл. 12 от Закона за административните нарушения и наказания и чл. 84, ал. 3 ЗЗДискр., като при отчитане на фактическите данни законосъобразно е определено наказание към минималния размер. При наличието на конкретни доказани факти и обстоятелства, действия в нарушение на чл. 14 ЗЗДискр., какъвто е случаят, АССГ правилно е приел, че комисията законосъобразно е упражнила правомощията си по чл. 76, ал. 1, т. 1 от същия закон, чрез даване на задължителни предписания с цел предотвратяване на предполагаема опасност от нарушения, единствено досежно индивидуалното основно трудово възнаграждение на М. С. Д., тъй като трудовото правоотношение с другия работник – Т. Ст. Ст. е прекратено на 18.10.2010 г.
Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,

РЕШИ:

 Оставя в сила Решение № 2966 от 04.06.2012 г. по адм. д. № 896/2012 г. на Административен съд София-град.
Решението е окончателно.

Казус 2: Когато на основание чл. 222, ал. 3 във връзка с чл. 228, ал. 3 от Кодекса на труда на правоимащото физическо лице се изплати обезщетение в размер, по-голям от предвидения в чл. 222, ал. 3 КТ, уговорен с КТД, същото се счита за необлагаемо.

Решение № 10855 от 23.12.2004 г. по адм. д. № 58/2004 г. на ВАС, I о.

Член 222, ал. 3 КТ; чл. 2, ал. 1, б. „к“ ЗДОД (отм.)

Производството е по чл. 131, ал. 1 ДПК във връзка с чл. чл. 33-40 ЗВАС. Образувано е по касационна жалба на Регионален данъчен директор – Бургас срещу решение № I-245 от 19.09.2003 г. по адм. д. № 305/2003 г. по описа на Бургаския окръжен съд, Административно отделение. Релевирани са оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон. Ответникът Я. Ст. П. не е взела отношение. Представителят на Върховна административна прокуратура застъпва теза за неоснователност на касационната жалба.
Последната е постъпила в предвидения в чл. 132, ал. 1 ДПК 14-дневен преклузивен срок и е подадена от надлежна страна, поради което се явява процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна.
С Решение № I-245 от 19.09.2003 г. по адм. д. № 305/2003 г., Бургаският окръжен съд, Административно отделение е отменил Решение № 41 от 12.12.2002 г. за отказ за прихващане или връщане на ДОД за 1997 г. на ДП „З.“ при ТДД – Бургас, потвърдено с Решение № РД-10-89 от 28.02.2003 г. на Регионален данъчен директор – Бургас, като вместо него е постановил възстановяване на сумата 704,36 лв., представляваща неправилно внесен данък върху общия доход за 1997 г. върху изплатеното обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ. Съдът е приел за установено, че жалбоподателката е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, като на това основание през май 1997 г. е пенсионирана и е прекратен трудовият Ӝ договор. Изплатено е обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ и чл. 75 КТД в размер на 10 месечни заплати. Изплатената сума като обезщетение при пенсиониране по КТД е в размер на 1644,53 лв., върху което е удържан ДОД. Органите на данъчната администрация не са се съобразили с разпоредбата на чл. 2, ал. 1, б. „к“ ЗДОД, съгласно която обезщетенията по чл. 222 КТ не се облагат с данък, поради което са постановили неправилно решение, което следва да бъде отменено.

Атакуваният съдебен акт не страда от визираното в касационната жалба отменително основание. По първоначалното дело е било безспорно установено, че при пенсионирането си Я. Ст. П. е получила обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ и чл. 75 КТД в размер на 10 брутни месечни заплати, а не на шест месечни брутни заплати. Когато на основание чл. 222, ал. 3 във връзка с чл. 228, ал. 3 КТ на правоимащото физическо лице се изплати обезщетение в размер по-голям от предвидения в чл. 222, ал. 3 КТ, същото се счита за необлагаемо. Това е така, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 1, б. „к“ ЗДОД (отм.) обезщетенията по чл. 222 не се облагат с данък. В чл. 228, ал. 2 КТ е предвидена възможността в акт на Министерския съвет, в колективен трудов договор или в трудов договор да се уговарят размери по-големи от шест месечни брутни заплати.

Съществено за спорните правоотношения е, че този по-висок размер не променя характера на обезщетението и правилно Бургаският окръжен съд е приел, че то следва правния режим на обезщетението при пенсиониране, което законодателят е регламентирал да бъде освободено от облагане с данък върху общия доход. Данъчното облекчение е предвидено с оглед основанието за плащане и социалния му характер, а не с размера на обезщетението.
Стигайки до същите фактически и правни изводи, Бургаският окръжен съд е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 40, ал. 1 ЗВАС Върховният административен съд – I отделение,

РЕШИ:

Оставя в сила Решение № I-245 от 19.09.2003 г. по адм. д. № 305/2003 г. по описа на Бургаския окръжен съд, Административно отделение.

Казус 3: В брутното трудово възнаграждение като основа за обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ се включват основното трудово възнаграждение и допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер – предвидими и сигурни, определени в колективен трудов договор и/или във вътрешните правила за работната заплата в предприятието и в индивидуалния трудов договор.
Изплащаните суми за нощен труд, труд в официални празници, увеличен нощен труд по посочените критерии, а и защото отчитането им зависи от възприетия от различните работодатели начин на отчитане на работното време – подневно или сумирано, не могат да бъдат отнесени към допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер.

Целевата награда и месечната премия поради предназначението си да стимулират трудовото участие и да наградят показан висок трудов резултат, явно не спадат към допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер.

Член 222, ал. 3 КТ, чл. 15 и 17 НСОРЗ

Решение № 847 от 14.01.2011 г., IV г.о. по гражд. д. № 1558/2009 г.

Производството е по реда на чл. 290 и сл. от ГПК.

Образувано е по касационната жалба на [фирма] клон Р., представлявано от управителя Т. Г., приподписана от адв. В. П., против въззивното Решение № 67 от 07.07.2009 г., постановено по в.гражд.д. № 132 по описа на окръжния съд в[населено място] за 2009 г., с което е потвърдено Решение № 57 от 23.03.2009 г., постановено по гражд.д. № 1048 по описа на районния съд в[населено място] за 2008 г.
Касационният контрол е допуснат с Определение № 839 от 16.07.2010 г. поради наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по материалноправния въпрос кои са допълнителните трудови възнаграждения, които имат постоянен характер, както и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса следва ли изплащаните суми за нощен труд, труд в официални празници, увеличен нощен труд, целева награда и месечна премия, да се включат като елементи на последното получено от работника месечно брутно трудово възнаграждение, което служи за определяне на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ.

По поставените въпроси касаторът сочи, че от целите, както и от начина на формиране на размера на месечната премия, е видно, че се касае не за допълнително трудово възнаграждение, защото тя се дължи в зависимост от резултатите и има наградителен и стимулиращ характер, а не възнаградителен, поради което месечната премия и целевата награда не са елементи от трудовото възнаграждение; изплатените суми за нощен труд не са елемент от трудово възнаграждение.
Ответникът М. Г. А. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. М. Е., в отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК изтъква, че с новата ал. 2 на чл. 15 НСОРЗ е предвидено, че с постоянен характер са възнагражденията, които се изплащат постоянно, заедно с полагащото се основно трудово възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време.
С решението си въззивният съд е приел, че нормата на чл. 17, ал. 1, т. 3 НСОРЗ не следва да се тълкува разширително, а и предвид вътрешните правила за организация на работната заплата, елементите на трудовото възнаграждение са така, както са посочени във фиша за получено трудово възнаграждение, което е по-благоприятен режим за работника; нощният труд, труда в официални празници, увеличеният нощен труд, целевата награда и месечната премия постоянно се начисляват и изплащат в ответното дружество.
По поставените въпроси след постановяване на определението за допускане на касационния контрол съдебната практика е уеднаквена с решения на ВКС по реда на чл. 290 ГПК. Така в Решение № 540 по гражд.д. № 895 за 2009 г. на ІV г.о. (разрешението принципно следва да се отнесе и към базата за обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ) се приема, че съобразно правилата на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата – чл. 15 НСОРЗ, като допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер наредбата определя тези, които се заплащат за образователна и научна степен и за придобит трудов стаж и професионален опит, както и тези допълнителни възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време. Следователно в брутното трудово възнаграждение като основа за обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ се включват основното трудово възнаграждение и допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер – предвидими и сигурни, определени в колективен трудов договор и/или във вътрешните правила за работната заплата в предприятието и в индивидуалния трудов договор. Според чл. 17, ал. 1 от наредбата, в брутното трудово възнаграждение в случаите на чл. 228 от Кодекса на труда (обхващащи и обезщетенията по чл. 222, ал. 3 КТ) се включва основното трудово възнаграждение, възнаграждението над основната заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда, допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективния или индивидуалния трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, доколкото друго не е предвидено в КТ и други изрично изброени възнаграждения. Изплащаните суми за нощен труд, труд в официални празници, увеличен нощен труд по посочените критерии, а и защото отчитането им зависи от възприетия от различните работодатели начин на отчитане на работното време – подневно или сумирано, не могат да бъдат отнесени към допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер. Целевата награда и месечната премия поради предназначението си да стимулират трудовото участие и да наградят показан висок трудов резултат, явно не спадат към допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер.

Като е дал различно разрешение от посоченото, въззивният съд е тълкувал закона неправилно.
По касационните оплаквания:

Съдът е сезиран с иск по реда на чл. 222, ал. 3 КТ за заплащане на разликата над заплатеното обезщетение в размер на шест брутни трудови възнаграждения до пълния дължим размер според действително получаваното брутно трудово възнаграждение от ищеца за сумата от 1443,78 лв. Предявен е и иск по реда на чл. 86 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава за периода 01.10.2008-15.12.2008 г. за сумата от 46,90 лв. Ответникът в касационното производство сочи в исковата си молба, че в изплатените му такива е включена само основната заплата и процент за прослужено време, като той е ощетен по този начин със сумата от 1443,78 лв., ведно с обезщетение за забава от 46,90 лв..
Касационната жалба е основателна.

По делото е установено, че трудовото правоотношение между страните във връзка с пенсионирането по втора категория труд е прекратено на 29.09.2008 г., като в заповедта е посочено, че на работника следва да се изплатят шест брутни месечни заплати. В заплатата за последния пълен отработен месец са включени суми за основен труд, прослужено време, нощен труд, труд в официален празник, увеличен нощен труд, целева награда, ИДВ (обозначено във вътрешен акт на работодателя като месечни премии). В допълнителното споразумение между страните от 22.07.2005 г., като допълнителни възнаграждения са посочени за продължителна работа по чл. 3 НДДТВ (отм.), като размерът на основната работна заплата и формирането на брутното месечно трудово възнаграждение се извършва съгласно Правилника за заплащане на труда, Правилника за трудово представяне, системите на заплащане и Правилника за вътрешния трудов ред.

Според приетите от работодателя В. правила за организация на работната заплата, чл. 26, в дружеството се изплащат специфични допълнителни възнаграждения по системите за мотивация – комплексна оценка, целеви награди, месечни премии и ваучери за храна, други бонуси. Уредено е още, че в базата за изчисляване на платен отпуск, освен начисленията с постоянен характер – основна работна заплата и допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит, се включва и месечната премия, но при изплащане на обезщетения по КТ се включват начисленията само с постоянен характер – чл. 26, ал. 2. Според чл. 28 от Вътрешните правила, в брутното трудово възнаграждение се включват всички елементи по последното получено от ищеца такова. В чл. 5, ал. 2 е посочено, че в средствата за работни заплати се включва и допълнителното материално стимулиране за постигнати резултати – наднормено възнаграждение и/или премиални възнаграждения по утвърдените системи за заплащане на труда.

От посочените правила и клаузите на индивидуалното трудово правоотношение следва да се направи извод, че при определяне на размера на брутното трудово възнаграждение с оглед заплащането на обезщетение по реда на чл. 222, ал. 3 КТ следва да се вземат предвид само начисленията с постоянен характер. Извършените плащания за нощен труд, труд в официални празници и увеличен нощен труд нямат такъв характер, а зависят само от конкретно отработеното за съответния месец време. За заплащаните целева награда и месечна премия, които според заключението на съдебната експертиза, изслушано от първоинстанционния съд, са начислявани на ищеца постоянно, следва да се приеме, че те също, предвид на своето естество, не могат да се отнесат към възнагражденията с постоянен характер. Ето защо предявеният иск е неоснователен, а работодателят правилно е определил елементите, които следва да бъдат включени в базата на трудовото възнаграждение, използвано за изчисляване на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ.

Касаторът прави искане за разноски по смисъла на чл. 78, ал. 3 ГПК за всички съдебни инстанции. Според данните по делото той е заплатил 88,88 лв. държавни такси и 150 лв. по договор за правна защита и съдействие, или общо 238,88 лв.
Мотивиран от изложеното, състав на четвърто гражданско отделение на ВКС ОТМЕНЯ Въззивното решение № 67 от 07.07.2009 г., постановено по в.гражд.д. № 132 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2009 г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ исковете на М. Г. А., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], против [фирма], клон Р., със седалище и адрес на управление в[населено място], бул. “Априлско въстание“, № 68а, представлявано от управителя Т. Г., за заплащане на обезщетение поради прекратяване на трудовото му правоотношение в размер на 1443,78 лв. и за заплащане на обезщетение за забава за периода 1 октомври 2008 г. – 15.12.2008 г. в размер на 46,90 лв., като неоснователни.